ПОГЛЕД КЪМ ЗЕМЯТА

И какво огромно е небето,

а земята чудно малка,

а човекът еднодневка –

никому ненужна...

ЖИТЕЛЮ НА КОСМОСА

Ти, жителю на Космоса защо оставяш

звездите вън и спускаш щорите,

защо в толкова нищожна стая

живота си космичен пропиляваш...

Къде остана твоя дух...

А може би той тъй силно

твойта кръв зове. НАГОРЕ...

СЛЪНЧЕВИ ПЕТНА

В Слънцето е нашата надежда,

за да ни има, за да продължи

живота ни, тъй тленно кратък.

ЗЕМЯ И КОСМОС

Земята е подвластна на закони,

които ние само, предполагаме,

макар че в Космоса дори проходихме

и с мисълта по него лягаме...

В ОЧАКВАНЕ НА ВЕЧЕРТА

Ти все с крила в съня си сладък

летиш над будната земя,

край теб звезди избухват, падат,

но ти си винаги сред тях...

И все така в деня си кратък

вървиш. И чакаш вечерта...

БЕРИТБА

Дърветата на Космоса така са натежали

от плод узрял, че трябва някой да ги обере.

И кошницата ний плетем и стълбата приготвяме,

но се страхуваме, че някой може стълбата да бутне

додето златната беритба в кошницата сбираме...

ПОДИР СЛЪНЦЕТО

По слънчевите кръговрати своя ден

измерваме, но нещо все не стига,

за да си легнем, за да отпочинем

и подир слънцето все в орбита витаем,

оставяйки след себе си писма неразгадани...

ДУХА НА БУКВИТЕ

И ако /все пак/някой

под микроскоп ни гледа

и ни изучава...

ЗЕМЯ И КОСМОС

Земята е подвластна на закони,

които ние само предполагаме,

макар, че в Космоса дори проходихме

и с мисълта по него лягаме...

Но как ли Космоса ще опознаем, щом

над родната Земя вилней закона Бомбен...

ЗВЕЗДОХОДЕЦ

Ти все с крила в огъня си сладък

летиш над БУДНАТА земя...

Край теб звезди избухват, падат,

и ти винаги сред тях...

И все така в деня си кратък вървиш...

И чакаш вечерта...

ОТВЪД СТРАХА

Повдигам се на пръсти с мисълта си,

за да погледна в забраненото, което

е отвъд инстинкта ни за щастие.

И ни тревожи в нощите. И в делника.

ЕКРАНА НА НЕБЕТО

От облаците по нетрайни и красиви,

върху екрана на небето не намерих.

И аз на фона на деня си сив

така нетраен съм и ефимерен.

СМИСЪЛЪТ

Екранът на небето е отворената книга,

в която погледът ни рядко се отправя.

Ала проклятие ли някакво, или пък обида,

която носим, все към него изговаряме.

ПРОЗОРЕЦ

Поете, скъпи ми поете,

наивнико, богат с болки,

до късно твоите прозорци светят,

но кой ли ги усеща – кой ли?

Съседите си лягат толкоз рано...

ТИ ЖИТЕЛЮ НА КОСМОСА

НА ВРАГОВЕТЕ МИ /Не ги наказвай, Господи - те не знаят какво правят/

I

В СЛЪНЦЕТО е нашата надежда

за да ни има, за да продължи

живота ни, тъй тленно кратък...

Но, все към тъмните петна на

СЛЪНЦЕТО очите ни без свян

се вглеждат...