ВЯТЪРЪТ

Дълбая с мисълта си върху облаците стих,

но облакът се разпилява от вятъра подгонен.

Отново с резеца на чувствата си пиша

и пак стопява се листът върху небето облачно.

Така и стъпките ми по земята сред прахта потъват.

Иди разчитай писмената, разпилени като мисли,

като пътеки крехки – пресичащи се мълнии за погледа.

Посред реда на словото изписано.

Изчезва суетата и суровата реалност идва

с безмислието на битийната ни същност за нещата.

А облаците, като плочка от шумерската архаика,

предлагат листите си призрачни.

След тях е вятърът.