Стиховете му ще бъдат прочетени „по-правилно“
след години, когато на хората отново ще им се чете магична и автентична
поезия...
Някога,
много отдавна, ама много отдавна, уважаеми читатели, по времето, когато да
бъдеш поет, не означаваше да имаш спонсори, а просто трябваше да си малко
отнесен от вихъра... И когато хората се редяха на опашки пред книжарницата, за
да си купят стиховете на Омар Хайям, примерно, или „Цивилизацията“ на Кенет
Кларк, или „Фараон“ на Болеслав Пруст, или поредицата „Световни романи“... И „криминалета“,
разбира се... И когато – социализъм не социализъм – поетичният труд се
заплащаше, та поетът можеше хем да си види стиховете във вестника, хем и да
получи за тях някой лев, та да почерпи с хонорара приятелите си и човек да се
почувства, па макар и за една вечер... Величко го правеше, защото пишеше много и много го печатаха. Беше, млад и хубав. Беше част от артистичния елит на града, заедно с красивата му съпруга Татяна...
Та,
значи, тогава, по това отдавнашно време (1975 г.), за пръв път в разградския
поетичен свят, във вестник „Пулс“ в София се появи името на Величко Енев от
Разград със стихотворения под рубриката „Запомнете това име!“ и с кратка, но
показателна за таланта на Величко бележка от известния тогава, че и днес,
столичен корифей на словото – Матей Шопкин, която гласеше:
„Може би сме свидетели на
раждането на Новото име в българската Литература“...
В
Разград тогава поетите в града ни се брояха на пръстите на едната ръка – Христо
Радушев, Христо Радков и Иван Дойнов. Костадин Крайнов беше вече софиянец, а
Димитър Крайнев тъй и не дочака да бъде признат за творец, защото рано
почина... Имаше и един Христо Камбуров ама той пък беше хептен отнесен от
вихъра...
Другите
бяхме „фурдалък“, но с появяването на Величко в „Пулс“, най-престижното
национално литературно списание за млади писатели, през 1975 г. се промени
статуквото в града. Разбра се, че в града има нещо необичайно за размерите и
значението му за страната, че града има национален талант...
Винаги
е бил повече поет – философ, че и философ по душа, ама то нито тогава, нито
днес място за философите около нас е имало, прагматичните хора бяха /и са!/ на
мода, та задълба се тоя наш Величко в душата и в творчеството си, та изпусна
момента за национално признание – за добро или за лошо!
За
лошо, защото остана самотник неизвестен, който единствен в града ни си е горил
стиховете, за да започне да ги пише наново, за добро – защото стана учител по
български език и литература, когото учениците му разбират и обичат. Били сме в
негови часове по литература в разградското училище „Н. Й. Вапцаров“, та после
лично сме философствали над темата – кое е по-добро? Да си смятан и да се
смяташ за поет, или да създаваш поети, писатели или просто грамотни българчета,
дето да четат творчеството на поетите и писателите!
После
дойдоха другите времена, смени се не само системата, ами и мисленето на хората
се смени, поети с по десет книги – боклук, читатели няма, та се оказа, че
колегата ЕНЕВ, все пак, е бил много по-щастлив човек от поетите с по десет
книги, защото си има поне хиляда лични почитатели измежду своите ученици. Дето
шапка му свалят от 25 години насам.
Съдба
човешка – всеки си мисли, че я избира, а пък то съдбата му сама пътя му избира
и го прави такъв или онакъв, докато един ден му натресе на главата 60 –
годишния юбилей и му рече, каквото беше – беше, каквото е било – било е! Малко
време за мислене остана!
Величко
Енев е роден на 1 юли 1950 година – точно в средата на миналия век, в с. Малък
Поровец. Завършил специалността „Турска филология“ и „Български език и
литература“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и после известно
време беше изкушен от журналистическата професия, беше и „апаратчик“ и началник
на смяна в Металургичния комбинат в Перник – сиреч, не чакаше съдбата да го
открие, а той беше решил сам да си я открие по-близо до столицата...
Но,
дето го рекохме, съдбата си знае работата – пък и самият Величко е, меко
казано, особен човек с труден ХАРАКТЕР!
Първата
му книга трябваше да излезе през 1984 година и даже беше подготвена за издаване
в най-престижното тогава издателство „Народна младеж“, но „чапрашик Величко
Енев“ се запънал!
А
пък онова време, колкото и романтично да го представихме в началото на това ни
писание, не беше чак толкова романтично.
Рекъл
му редакторът Петко Братинов „Книгата ти ще излезе така, както аз ти кажа, и
толкова!“, на което пък Величко Енев му отговорил „Или книгата ми излиза, както
съм я написал, или не излиза и толкова!“.
След
което пред очите му я накъсал, от което на Петко Братинов и до ден-днешен хич
не му пука и той още си гледа рахата, но без тая – общо взето, безразсъдна
постъпка на нашия поет, хиляди ученици от пет поколения щяха да са останали без
своя учител.
Щеше
ни се да напишем нещо повече именно за учителя Величко Енев, но наистина малко
го познаваме като такъв, за да му правим оценка, макар че успехите на неговите
ученици на регионални и национални олимпиади са красноречиви. Та затуй пак ще
се върнем към поета, когото познаваме. И когото в днешен Разград, тъй
наречената, „широка публика“ малко познава.
След
1989 г. той все пак издаде стихосбирките си „Коректури“ (1990 г.), „И още нещо“
(1991 г.), „Думи и образи“ (2006 г.) и „Има те“ (2007 г.), в които е самият
себе си, магичен и различен от останалите поети на България – лиричен, но и
разсъдъчен, мисловен, но и философски замислен за смисъла на човешкото битие и
въобще за смисъла на съществуването на себе си и този свят.
Вероятно
фактът, че е завършил турска филология, познаването на арабската литература и
общуването с големия български поет Атанас Далчев докато е студент в Софийския
университет в началото на 70-те години на XX век и неординерната му личност и
безспорен поетичен талант наистина го правят много различен поет и човек...
Все
пак, става въпрос за друг вид цивилизация и друг начин на мислене – нещо, което
ние малко познаваме и ни най-малко не се изненадахме, когато научихме от него,
че е превеждан на арабски, освен на турски, английски, немски и есперанто.
„Ти
си все още в розово
И
небето ти е много близко.
Летиш
си – птичка Божия,
И
си събираш звездички
И
на мен ми е приятно
Розовото
ти безумие...
И
за да те запомня, сядам,
И
те рисувам с думи!“
Следва
текстът на арабски:
Вероятно
читателите, свикнали вече на по-преки и ясни текстове, ще останат изненадани,
но тук става въпрос за друг вид светоусещане, което е характерно за Величко
Енев още от ранните му стихове и това ще да е поводът за неразбирателството му
с шефа на митичното през комунизма издателство „Народна младеж“ Петко Братинов
някога.
Всъщност,
неговият личен творчески конфликт е вече световен конфликт – особено български!
Поезията като съвременната ни журналистика, става все повече и повече
прислужница, нагаждаща се към вкуса на чорбаджията, който ти плаща парите.
А
ТЯ НЕ Е ПРИСЛУЖНИЦА...
И
СТИХОВЕТЕ НА ВЕЛИЧКО ЕНЕВ ЩЕ БЪДАТ ЧЕТЕНИ ПОВЕЧЕ СЛЕД ГОДИНИ, КОГАТО НА ХОРАТА
ОТНОВО ЩЕ ИМ СЕ ЧЕТЕ ИСТИНСКА, МАГИЧНА, ИНТУИТИВНА, ФИЛОСОФСКА, ТАЛАНТЛИВА ПОЕЗИЯ...
Дулинко
Дулев
В-к Екип 7, 2.07.2010 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар