Селския баир

Нищо възвишение,но реши ли човек да тръгне малко по по стръмен път,разбира,че гладкото е най сладко.Вървиш,вървиш,но нали си свикнал да не се уморяваш по равното,започва да ти се струва много уморинтелна и най малката стръмнина.С всяка стъпка усещаш излишъка на килограми,които неусетно си натрупал.Но когато най после стигнеш до билото,поемаш дълбоко въздух,оглеждаш се на всички страни и виждаш колко си нависоко,спрямо другите.И разбираш,че независимо от височината на изкатереното,постигнатото те прави победител пред самия себе си.
Не е важно колко си изкатерил,важна е победата,която си постигнал в себе си.И че хоризонтът ти е станал по голям.Когато човек е нависоко не мисли за слизането,защото винаги има два варианта:или да останеш завинаги като Христо Проданов на Върха или да слезеш сам,или принудително да те хвърлят в някоя пропаст.А височината няма значение.